Стефан Цанев - protobulgarians.comprotobulgarians.com/Polezni knigi/Stefan Tsanev -...

367
Стефан Цанев БЪ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И том 1 История на нашия народ от 2137 пр. Хр. до 1453 сл. Хр. ПРЕДИСЛОВИЕ Пазил ме Бог от изкушението да деля мегдан с историците - аз само се опитах да преразкажа на прост и образен език написаното в академичните книги, прибавяйки тук-там дори диалог, та читателят да види като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе 1 , но се стараех това да не става в ущърб на истината, придържах се стриктно към общоприетите научни гледища за историческите личности и събития; когато по даден въпрос или събитие срещах различни мнения, позволявах си да избера едно от тях и много рядко (да ме прости Господ и историците!) дръзвах да изкажа свое мнение. И тъй прерових повече от 40 000 страници, за да събера и стъкмя тази книга, четях всичко, където ставаше дума за нашите предци, особено старите хроники, черпех жадно, както се казва, вода от изворите, макар някои да бяха размътени от лъжи, а други да горчаха поради неприятните за нас истини, но тези хроники, писани от съвременници и свидетели на отдавнашните събития, превръщат мъртвата история в жив и достоверен разказ, затова аз не предъвквах думите им, преразказвайки ги, а съм ги предал дословно в книгата си 2 — те са живите гласове от оня свят: като се почне от древните - Омир, Херодот, Еврипид, Платон и Аристотел; после - Страбон, Плиний Стари, Плутарх, Тацит, Светоний и Птолемей, живели и писали в началото на новата ера; след тях - Магнус Феликс Енодий, Комес Марцелин, Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески, Йоан Мелала, Псевдомаврикий и Йорданес, живели и писали през V и VI век; папа Григорий I, Себеос, Фредегарий, Теофилакт Симоката и „Деянията на свети Димитър Солунски" - от VII век; Павел Дякон, арменският монах Гевонд, Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Византийски 1 Паисий Хилендарски, из „Ползата от историята". 2 Текстовете в курсив навсякъде из книгата са цитати. 1

Transcript of Стефан Цанев - protobulgarians.comprotobulgarians.com/Polezni knigi/Stefan Tsanev -...

Стефан Цанев

Стефан Цанев

БЪ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И

том 1

История на нашия народ от 2137 пр. Хр. до 1453 сл. Хр.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Пазил ме Бог от изкушението да деля мегдан с историците - аз само се опитах да преразкажа на прост и образен език написаното в академичните книги, прибавяйки тук-там дори диалог, та читателят да види като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе, но се стараех това да не става в ущърб на истината, придържах се стриктно към общоприетите научни гледища за историческите личности и събития; когато по даден въпрос или събитие срещах различни мнения, позволявах си да избера едно от тях и много рядко (да ме прости Господ и историците!) дръзвах да изкажа свое мнение.

И тъй прерових повече от 40 000 страници, за да събера и стъкмя тази книга, четях всичко, където ставаше дума за нашите предци, особено старите хроники, черпех жадно, както се казва, вода от изворите, макар някои да бяха размътени от лъжи, а други да горчаха поради неприятните за нас истини, но тези хроники, писани от съвременници и свидетели на отдавнашните събития, превръщат мъртвата история в жив и достоверен разказ, затова аз не предъвквах думите им, преразказвайки ги, а съм ги предал дословно в книгата си — те са живите гласове от оня свят: като се почне от древните - Омир, Херодот, Еврипид, Платон и Аристотел; после - Страбон, Плиний Стари, Плутарх, Тацит, Светоний и Птолемей, живели и писали в началото на новата ера; след тях - Магнус Феликс Енодий, Комес Марцелин, Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески, Йоан Мелала, Псевдомаврикий и Йорданес, живели и писали през V и VI век; папа Григорий I, Себеос, Фредегарий, Теофилакт Симоката и „Деянията на свети Димитър Солунски" - от VII век; Павел Дякон, арменският монах Гевонд, Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Византийски аноним и Мадарските надписи - от VIII век; надписът от Филипи, Маламировия надпис, папа Йоан VIII, папа Стефан V, рейнският архиепископ Хинкмар, Теодор Дафнопат, отговорите на папа Николай I по допитванията на княз Борис, философът патриарх Фотий, Scriptor incertus (ватикански аноним), Анастасий Библиотекар, Хрониката на ал-Табари, писма на Лъв Магистър Хиросфакт до цар Симеон Велики и отговорите на цар Симеон, Йоан Екзарх, германският игумен Регинон, Хрониката на ибн-Батрик, Пространно житие на Кирил, Пространно житие на Методий - от IX век; анонимният Продължител на Теофан, Симеон Логотет, писма на патриарх Николай Мистик и писма на император Роман Лакапин до цар Симеон, писма на патриарх Теофилакт до цар Петър, Лъв Дякон, поетът Йоан Геометър, арменецът Степан Таронски Асохиг, Синаксарът на Цариградската църква, Менологият на Василий II, Йосиф Генезий, Лъв Граматик, Константин Багрянородни, енциклопедията „Свидас лексикон", арабите ибн-Фадлан, ал-Масуди и Ибрахим ибн-Якуб, нашият презвитер Козма, ватиканският посланик Лиудпранд, Константин Преславски и Тайната книга на богомилите - от Х век; Яхъя Антиохийски, Битолският надпис на цар Иван Владислав, арменецът Аристакес Ластиверци, Йоан Скилица и плагиатът му Георги Кедрин, Михаил Аталиат, Михаил Пеел, Йоан Зонара, „Повесть временных лет" и Българският апокрифен летопис - от XI век; Анна Комнина, Евтимий Зигавин, Никита Хониат Акоминат, якобитският патриарх Михаил Сирийски, папа Урбан III, Фулхерий Шартърски, Теофилакт Охридски, Вилхелм Тирски, баварският епископ Ото Фрайзингски, холщайнският мисионер Хелмолд, латинският летописец Ансберт, незнайният Дуклянски презвитер, рицарят Алберт, Пространно житие на Климент Охридски и Народно житие на св. Иван Рилски - от ХІІ век; писма на папа Инокентий III до Калоян и писма на Калоян до папата, кръстоносците Жофроа дьо Вилардуен, продължителят му Анри дьо Валансиен и Роберт дьо Клари, писмо на Латинския император Хенрих до папа Инокентий III, Анонимна старофренска хроника, абат Алберик от Шампания, Синодика на цар Борил, писма на папа Григорий IX, инквизиторът Райнер Сакони, монахът Цезарий Хайстербахски, абатът Арнолд, персиецът Рашид-ад-Дин, Древнобългарската летопис (от Волжка България) на Гази-Барадж, Свърлижкото евангелие, Търновският надпис на Иван Асен ІІ, Георги Акрополит и Георги Пахимер - от XIII век; Марко Поло, житието на свети Сава, Станиславов пролог, Тома Архидякон, венецианецът Марино Сануто, Никифор Григора, поетът Мануил Фил, Теодор Метохит, Йоан Кантакузин, Законника на Стефан Душан, сръбският архиепископ Данило, анонимният Продължител на Данило, Житието на Теодосий Търновски от цариградския патриарх Калист, патриарх Евтимий, Йоасаф Бдински, Похвала към цар Иван Александър, монахът Исая - от XIV век; немецът Ханс Шилтбергер, Йохан Сервион, турците Мехмед Нешри, Лала Шахин и Урудж, унгарецът Йоан Туроци и полякът Ян Длугош, Турска летописна бележка от 1451 г., Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Древнобългарската летопис (от Волжка България) на Мохамед-Амин, Староосманска анонимна хроника и Безименната Българска хроника - от XV век; особено ценни за мен бяха и по-късните „Анали" на Цезар Бароний и „Царството на славяните" на Мавро Орбини, писани в края на XVI и издадени в първите години на XVII век, Хрониката на влашкия монах Михаил Мокса от 1620 г., „Византийска история" на Шарл Дюканж, публикувана през 1680 година, а също така „История на България" от Блазиус Клайнер, излязла през 1761 година и, разбира се, „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, написана само година по-късно, през 1762 година - от Паисий се учех, че не е важно само какво казваш, но и как го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести; не бих могъл да се ориентирам из мъглата на вековете, ако не бяха книгите на големите историци от XIX и XX век: „История на българите" от Константин Иречек, „История на българския народ" и „Книга за българите" от Петър Мутафчиев, и особено капиталната „История на Българската държава през средните векове" и „България през XIV и XV век" на Васил Златарски, а също така десетките енциклопедии, справочници и христоматии; но това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред): Александър Фол, Александър Циткилов, Боно Шкодров, Борислав Примов, В. Василевский, Васил Гюзелев, Васил Томов, Василка Тъпкова - Заимова, Васко Арнаудов, Велизар Велков, Веселин Бешевлиев, Владимир Георгиев, Владимир Цонев, Геновева Цанкова - Петкова, Г. И. Георгиев, Георги Бакалов, Георги Велев, Георги Китов, Георги Марков, Георги Михайлов, Георгий Острогорски, Горанка Тончева, Григор Велев, Димитър Попов, Дочо Шипковенски, Евгени Радушев, Емил Александров, Емил Костадинов, Зорка Йорданова, Иван Божилов, Иван Венедиков, Иван Дуйчев, Иван Иванов, Иван Манолов, Иван Маразов, Илия Илиев, Йордан Андреев, Йордан Детев, Йото Николов, Киряк Цонев, Кръстю Миятев, Кръстю Мутафчиев, Кубрат Томов, Кую Куев, Ленчо Димитров, Любомир Йончев, Максим Караджов, Маргарита Харбова, Марин Дринов, Мария Чичикова, Никола Алтънков, Николай Кафтанджиев, Николай Овчаров, Петко Димитров, Петър Ангелов, Петър Добрев, Петър Ников, Петър Петров, Петър Тивчев, Пламен Павлов, Пламен Цонев, Родни Кяслдън, Румен Катинчаров, Руслан Костов, Сергей Иванов, Симеон Нейчев, арх. Слави Дончев, Соня Георгиева, Станчо Ваклинов, Стивън Рънсиман, Страшимир Лишев, Таню Танев, Татяна Ярулина, Тодор Герасимов, Тодор Ялъмов, Тотю Коев, Ф. Г.-Х. Нурутдинов, Христо Матанов, Христо Данов, Цветелин Степанов, Явор Шопов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) - малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен; и накрая не мога да не благодаря на писателите Иван Вазов, Димитър Талев, Фани Попова -Мутафова, Емилиян Станев, Стефан Дичев, Евгени Константинов, Вера Мутафчиева и Антон Дончев, които със своите исторически съчинения вдъхваха кураж на въображението ми.

Февруари 2006

Авторът

СЪДЪРЖАНИЕ

21

Пролог. (2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.). Из мъглата на вековете. Древните Българии. Защо българският народ не познава своята история. Кога за пръв път българите се споменават в китайските летописи. Разселването на прабългарите през Тибет на юг към Индия и Месопотамия и на запад към Алтай, Памир и Черно море. Осемте Българии преди Велика България. Заветът на хан Кубрат. Космическите познания на прабългарите. Прабългарска цивилизация 33 000 години преди Христа? Волжка и Куберова България.

35

КНИГА ПЪРВА

37

Глава I. (668-700). Белият конник. Хан Аспарух. Аспарух преминава Дунава. Първият сблъсък с Византийската империя, първата победа. Съюзът със славяните. Основаването на дванадесетата България, истинската дата. Построяването на столицата Плиска, сакралната схема. Откъде е чакълът под траверсите на жп линията Русе—Варна.

50

Глава П. (1234 пр. Хр. - 106 сл. Хр.). Подземната цивилизация. Траките. Гибелта на хан Аспарух. Откога 77-те тракийски племена населяват Балканския полуостров. Какво пише за тях Херодот. Религията на траките. Великата богиня - майка. Дионис. Орфей. Перперикон - светилището. Траките в Троянската война според Омир. Защо траките нямали писменост. Подземната им цивилизация. Завладяването им от римляните. 106 година - краят на тракийската цивилизация.

68

Глава Ш. (След 77 г.). Прегръдка по-опасна от меча. Славяните. Кога славяните идват на Балканите. Опити да завладеят Солун. Моралът на славяните. Поглъщането на траките. „Цялата земя се пославянчи." Словото на славяните - началото на нова цивилизация. Боговете на славяните. Светилището на Мадара, религиозният плурализъм. Демонологията на славяните.

85

Глава IV. (700-721). Спасителят на Европа. Кесарятхан Тервел. След поражението от хазарите. Кой е Мадарският конник. Съюз с Юстиниан Носоотрязания. Триумфалното влизане на хан Тервел в Константинопол, провъзгласяването му за кесар в храма „Света София". Лъжепророкуващият гарван, мечтата за Константинопол. Коварството на Юстиниан. Битката при Анхиало. Договорът с император Теодосий III. Нашествие на исляма. Арабите обсаждат Константинопол. Хан Тервел унищожава арабската армия.

99

Притурка към глава IV. Много кратка история на Византия. Константин Велики и светещият кръст на небето. Пренасянето на столицата от Рим във Византион през 324 г. Разделянето на Римската империя. Краят на западната Римска империя. Структура и морал на Източната Римска империя, наречена Византия. От кого изтича Светият Дух - разкол между католическата и православната църква. Светската и духовната власт на Константинопол.

103

Глава V. (721-802). Превратни времена. Хановете Кор-месий, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, У мор, Токту, Паган, Телериг и Кардам. Мадарските надписи. Мълчанието около хан Севар. Превратът на хан Кормисош, краят на рода Дуло. Деветте похода на Константин V Копроним срещу България. Борба между прабългарската и славянската аристокрация. Бягството на хан Сабин в Константинопол. Убийството на хан Паган. Как хан Телериг измамил Константин Копроним. Хан Кардам разбива Константин VI и го изпраща гол в Константинопол.

118

Притурка към глава V. (723-843). Иконоборството. Никейският събор, символът на вярата. Арий и арианството. Поява на иконите. Търговия с икони и мощи. Разбогатяване на църквата. Иконите - идоли? 723 година - начало на иконоборството. Погром срещу монасите, конфискация на църковното имущество. Гонение на иконоборците. Възстановяване култа към иконите - през 843 година.

121

Глава VI. (802-814). Любимецът на Тангра. Хан Крум. Кои са аварите. Хан Крум унищожава Аварската империя. Защо е пропаднала Аварската империя според аварските пленници. Законите на хан Крум. Изкоренил ли е хан Крум лозята? Никифор превзема Плиска. Разгромяването на Никифор. Обичаят да се прави чаша от череп. Хан Крум произнася първата славянска дума „наздраве". Превземането на Месемврия. Пред Константинопол. Опит да бъде убит хан Крум. Отмъщението на хан Крум. Арменчето Василий от Македония и чудно голямата ябълка. Подготовка за превземането на Константинопол. Внезапната смърт на хан Крум.

141

Притурка към глава VI. Обсадните машини. Бойни кули, таран (овен), костенурки (куританки), стрелометни, каменометни и огнеметни машини, скорпион (диво магаре), триболи и тетраболи.

143

Глава VII (814-852). Братската омраза. Хановете Омуртаг, Маламир и Пресиян. Мистерията около смъртта на хан Крум - сакрално убийство? Първата война на хан Омуртаг, първи погром. Сключване на 30-годишен мир. Гонение на християните. Въстание на Тома Славянина. Прочутият надпис на хан Омуртаг „Човек и добре да живее, умира..." Хан Маламир убива брат си Енравота - първият български християнски светец. Хан Пресиян спира гонението срещу християните. Разширяване на България до Егейско и до Адриатическо море.

155

Глава VIII (852-865). Кръстът на Христос. Княз Борис - Михаил. Няколко думи за новия съсед на България - Свещената Римска империя. Война с хърватите и със сърбите. Как хан Борис превръща пораженията в победи. При Людовик Немски. Как философът Фотий станал патриарх за един ден. Тайното нощно покръстване на княз Борис. Бунтът на болярите. Разликата между княз Борис и Исус Христос. Безмилостното изтребване на 52 болярски рода до девето коляно. Тъмните последствия от насилственото покръстване. Разкаянието на княз Борис.

172

Глава IX. (865-889). В началото бе словото. Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум. Писмо на Фотий до княз Борис. Княз Борис иска патриарх от папа Николай I. Папата за втори път покръства българите. Анатеми между патриарх Фотий и папа Николай I. Низвергването на Фотий. България - ябълката на раздора между източноправославната и римокатолическата църква. VIII Вселенски събор в Константинопол, автономия на българската църква. Третото покръстване на българите. Фотий отново патриарх. Кое би било най-добре за България: езичеството, православието или католицизма? Защо княз Борис избрал православието. Константинополският университет (Магнаурската школа), какво се изучавало там, колко по-късно са основани първите университети на Запад. Ученикът на Фотий - Константин Философ. Създаване на славянската азбука. Мисията в Моравия. Константин и Методий в Рим, нарушаване на триезичието. Смъртта на Константин-Кирил. Патилата на Методий в Панония. Бягството на учениците му, идването им в България. Кой е създал кирилицата. Княз Борис-Михаил напуска трона.

193

Притурка към глава IX. Съветите на Фотий. Фотий дава наставления на княз Борис как да управлява България. Четиво забранено за днешни държавници.

195

Глава Х. (889-912). Златният век. Княз Расате-Влади-мир, цар Симеон Велики. Защо княз Борис се отказал от властта. Симеон съобщава на баща си, че брат му Расате-Владимир кощунства. Княз Борис ослепява Расате и възцарява Симеон. Пренасяне на столицата в Преслав. Славянският език - официален за България. Симеон удушава Расате. Симеон вдига оръжие срещу Византия. Маджарите опожаряват Преславската обител. Прелюбопитните писма между Симеон и Лъв Магистър. Разгром на маджарите. Разгром на византийците при Булгарофигон. Поход към Константинопол. Сключване на 17-годишен мир. Какво представлява Велики Преслав. Златният век на България — началото на славянската цивилизация.

212

Глава XI. (912-927). Кървавият век. Симеон - цар на българи и ромеи. Лъжепророкуващият гарван. Поход към Константинопол. Лъжовното короноване на Симеон за василевс (цар). Опустошителни нападения на Симеон. Молбите на патриарх Николай Мистик. Битката при Ахелой. Отново към Константинопол. Защо България не е имала флота? Симеон си назначава патриарх, патриархът го коронясва за цар. Писмото на Роман Лакапин до цар Симеон. Война срещу Сърбия, поражение. Отново към Константинопол. Какво щеше да стане с България, ако цар Симеон бе превзел столицата на Византия? Опустошаване на Сърбия. Хърватия разгромява българската войска. Рим обещава царски венец и скиптър на Симеон. Подготовка за окончателното превземане на Константинопол, молбите на император Роман Лакапин. Предсказанието на византийски астролог. Внезапната смърт на цар Симеон Велики.

231

Глава XII (927-971). Грехът на светеца. Цар Петър I, цар Борис П. Разрухата на България след победните войни на цар Симеон. Мирът с Византия. Бунтовете на Петровите братя Иван и Михаил. Нашествия на маджарите. Поява на богомилите. Царските синове Борис и Роман заложници в Константинопол. Унижението пред император Никифор Фока. Нашествие на Киевския княз Светослав. Смъртта на цар Петър. Завръщане на синовете му в Преслав. Второ нашествие на княз Светослав в България, превземането на Преслав. Императорът Йоан Цимисхий тръгва да освобождава България от русите, превзема Преслав, прогонва Светослав, отвежда Борис и Роман в Константинопол. Триумфът на Цимисхий, публичното развенчаване на пленения цар Борис ІІ.

252

Глава XIII (972-1014). Героическата агония. Цар Роман, цар Самуил. Кои са комитопулите. Бягството на Борис и Роман от Константинопол, смъртта на Борис. Гибелта на Мойсей и Давид. Поход на Василий II срещу Средец, разгрома при Траянови врата. Плачът на поета Йоан Геометър. Самуил убива брат си Арон. Пленяването на Роман. Нахлуване на цар Самуил в Пелопонес, катастрофалната битка при река Сперхей. Пленяването на сръбския княз Владимир, женитбата му за дъщерята на цар Самуил. Битката при Скопие, поражение. Битката при Беласица, бягството на цар Самуил. Василий II ослепява 15 000 български пленници. Смъртта на цар Самуил.

267

КНИГА ВТОРА

269

Глава I. (1014-1185). Първото падение. Цар Гаврил-Радомир, цар Иван-Владислав, Петър Делян, Константин Бодин, Василий Врач. Свирепата скръб на Гаврил-Радомир. Иван-Владислав убива Гаврил-Радомир. Смъртта на Иван-Владислав. Масовите предателства. Предателството на царица Мария. Ослепяването на воеводата Ивац. Убийството на непримиримия Сермон. Потомците на цар Иван-Владислав и царица Мария. Въстанието на Петър Делян. Убийството на Тихомир. Малко отклонение из историята на Византия. Явяването на Алусиян, ослепяването на Петър Делян. Въстанието на Георги Войтех и Константин Бодин. За обичая на българите да повикват начело на народа лица от царски род. Нашествия на печенеги, кумани, узи, нормани и маджари. Облакът от еретици.

287

Притурка към глава І. Изгарянето на ересиарха Василий Врач. Из книгата на Анна Комнина „Алексиада".

290

Глава II. (ІХ-ХІV). Осанна или анатема? Богомилите. Дванайсетте бога и поп Богомил. Приказка за Дядо Господ и Дявола. Какво проповядвал поп Богомил. За молитвата „Отче наш". Структура на богомилските общини. Трите главни богомилски църкви. Разпространение на богомилството по света. Създаване на Инквизицията. Кладите на папа Инокентий III. Славата и проклятието на богомилите.

306

Притурка към глава II. Тайната книга на богомилите.

310

Глава III (1185-1197). Първото възкресение. Цар Петър & цар Асен. Появата на селджукските турци. Първият кръстоносен поход. Бесовицата в храма „Св. Димитър" в Търново. Коронясването на Петър. Първа победа на въстаниците. Поражение на въстаниците. Петър и Асен в Кумания. Легионите от демони. Мизия, Влахия, България, Македония - къде са били тогава? Нова победа на въстаниците и наемниците кумани. Разгром на византийците в Тревненския Балкан. Разгром и при Аркадиопол. Речта на цар Асен за мълвата. Завладяване на Средец, Мелник и Струмица. Иванко убива цар Асен. Българи ли са заговорниците или кумани?

329

Глава IV. (1197-1207). Страшният добър Иван. Император Калоян. Убийството на цар Петър. Среща на Калоян с убийците. Цар Калоян се жени за сестрата на куманина Манастър. Съдбата на Иванко. Цар Калоян превзема Варна; живозаровените. Пазарлъкът на цар Калоян с папа Инокентий III за корона и патриаршия. IV кръстоносен поход, превземането на Константинопол. Балдуин Фландърски обижда кръвно император Калоян. Зверствата на кръстоносците. Ромеите викат Калоян за император. Въстанието. Какво е било знамето на българската държава? Сражението с кръстоносците край Одрин, пленяването на император Балдуин. Заговор в Търново против Калоян, екзекуцията на император Балдуин. Завладяване на Тракия. Калоян Ромеоубиец. Константинопол - заветната цел. Обсада на Солун. Убийството на император Калоян.

351

Притурка към глава IV. Победните паметници. Жестокостта на Калоян. Хипотеза на антрополози и хирурзи. Жестокостите на българите. Трябва ли да се издигат паметници в чест на победите?

354

Глава V. (1207-1218). Зловещата марионетка. Цар Борил. Куманският преврат. Куманката, жената на Калоян, съблазнява Борил. Заговорите на Алексий Слав и на Стрез. Бягството на Иван Асен и Александър. Сражението с кръстоносците край Пловдив, поражение. Загуба на земите отвъд Балкана, загуба на Белградска и Браничевска област, на Ниш, земите на днешна Македония и Албинон. Съдбата на деспот Слав. Съборът против богомилите. Страх и терор. Врагове отвсякъде. Сродяването и съюзяването на император Хенрих и цар Борил. Дъщерята на цар Калоян отравя император Хенрих Фландърски.

365

Глава VI. (1218-1241). Завоевателят на души. Цар Иван Асен П. Завръщането на Иван Асен ІІ. Ослепяването на цар Борил. Женитбата на цар Иван Асен II за дъщерята на маджарския крал Андрей ІІ. За липсата на наши летописи: което не е записано, все едно, че не се е случило. Религиозен плурализъм. Оръжието на Иван Асен II против ересите. Невръстният император Балдуин ІІ моли за помощ цар Иван Асен II. Лъжепророкуващият гарван. Битката при Клокотница, пленяването на епирския император Теодор Комнин. Възвръщане на всички стари територии. Измамата на франките. Съюз с Никейската империя. Обсада на Константинопол. Неразрешимият казус. Божието наказание. Лудата любов на царя по Ирина Комнина. Смъртта на цар Иван Асен ІІ.

383

Притурка към глава VI. Защо нашите царе са нямали шутове? Царят най-малко знае какво става в царството му. Задължението на шута — да казва винаги истината. Защо славянските крале и царе нямат шутове? Имаме ли днес нужда от шутове?

385

Глава VII. (1241-1277). Многоцарствие. Цар Коломан Асен, цар Михаил II Асен, царица Ирина, rex Bulgariae Бела IV, цар Калоян II Асен, imperator Bulgarorum Ростислав Михайлович, цар Константин Асен Тих, цар Мицо Асен, imperator Bulgariae Яков Светослав, княз Дърман и княз Куделин, цар Михаил III, царица Мария. Ирина отравя цар Коломан. Разцепването на България. Загуба на три четвърти от територията. Война с Никейската империя. Калоян II убива Михаил ІІ. Четиримата български царе. Възцаряването на Константин Тих. Краят на Латинската империя. Война с Византия. Тих вика на помощ татарите. Хан Ногай. Мария отравя Светослава. Татарската напаст.

398

Глава VIII. (1277-1280). Великият плебей. Цар Ивайло. Цар Иван Асен Ш, цар Георги Тертер. Лъжеивайловците. Виденията на Лахана. Бой с татарите. Ивайло и Жанна д'Арк. Сражението между Ивайло и Константин Тих. Царица Мария се предлага на свинаря. Сгрешил ли е Ивайло като става цар? Византийците тръгват да освобождават България от Ивайло. Татарите нападат от север. Ивайло затворен в Дръстър. Иван Асен III влиза в Търново. Ивайло разкъсва обсадата на Дръстър, тръгва към Търново. Разбива армиите на Мурин и на Априн. Бягството на Иван Асен III от Търново. Куманинът Георги Тертер се обявява за цар. Ивайло при Ногай. Убийството на Ивайло. Лъжеивайловците.

419

Глава IX. (1280-1322). Куманската династия. Цар Георги Тертер, цар Смилец, царица Смилица, цар Чака, цар Теодор Светослав Тертер, цар Георги Тертер II. Куманите. Петте Българии. Нахлуването на татарите. Светослав заложник при Ногай. Бягството на цар Георги Тертер. Безличният татарски васал цар Смилец. Цяла България - зестра. Убийството на хан Ногай; синът му Чака и Светослав бягат към България. Светослав коронясва Чака. Светослав убива Чака. Защо цар Светослав Тертер хвърля патриарха Йоаким от Лобната скала? Елтимир, братът на цар Георги Тертер. Завръщането на цар Георги Тертер. Битката край река Скафида. 15-годишен мир. Данте - връстникът на цар Светослав Тертер. Цар Георги Тертер II завзема Пловдив. Внезапната му смърт.

434

Глава Х. (1323-1331). Последните илюзии. Цар Михаил ІІІ Шишман Асен, цар Иван Стефан. „Не се сражавай, а се предавай, ако искаш да оцелееш." Родословието на Михаил Шишман. Срещу Византия. Предложение за двубой. Гениалният сценарий на цар Михаил Шишман за превземането на Константинопол. Провал. Битката при Велбъжд, гибелта на цар Михаил Шишман. Безличният цар Иван Стефан.

446

Глава XI. (1331-1371). Към пропаст. Цар Иван Александър Асен. Царското потекло на Иван Александър. Битката край Айтос. Гражданската война във Византия. Кантакузин вика на помощ турците - те прекрачват на полуострова през 1345 година. Кантакузин иска помощ срещу турците. Момчил юнак. Цар Иван Александър и Сара. Разделянето на царството. Трите Българии. „Златният век" на цар Иван Александър. Антиеретически събори. Възхвала на цар Иван Александър. Приписката на монах Исая.

465

Притурка към глава XI. Как да постигнем единение с Бога. Кратко за исихазма и за ересите на варлаамитите, адамитите и на жидовствуващите.

468

Глава XII. (1371-1395). Прокълнатият цар. Цар Иван Шишман. Смъртта на цар Иван Александър. Разпадането на Сърбия. Разпадането на Византия. Нахлуване на турците в Балканския полуостров. Битката при Черномен. Цар Иван Шишман - турски васал, Тамара - жена на Мурад. Цар Иван Шишман против цар Иван Срацимир. Битката при Плочник. Битката на Косово поле. Превземането на Търново. Патриарх Евтимий. А къде е цар Иван Шишман? Баязид - полубългарин? Битката при Ровене. Смъртта на Крали Марко. Обезглавяването на цар Иван Шишман. Феноменът Крали Марко. Отсечената глава на Иван Шишман.

488

Глава XIII (1395-1453). Залезът на надеждите. Цар Иван Срацимир, княз Константин Срацимир, княз Владислав Фружин, княз Искендер бей. Походът на крал Сигизмунд. Битката при Никопол. Съдбата на княз Александър Шишман - Искендер бей. Пракомунистите Махмуд Бедредин и Береклюдже Мустафа. Тамерлан. Битката с Баязид при Ангора. Въстанието на Константин и Фружин. Архангел Михаил и Жанна д'Арк. Походът на Хунияди и крал Владислав III. Вторият поход на Хунияди и крал Владислав III. Предателството на богомилите. Битката край Варна. Смъртта на крал Владислав III Варненчик и на княз Владислав Фружин. Падането на Константинопол. Кървавата точка. Кахърите на Европа. Вековният мрак. Свещичката на монаха Паисий.

506

Postscriptum

2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.

ПРОЛОГ

Из мъглата на вековете

Древните Българии

Българите — това е народът, който имаше всичко,

което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за

тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е

народът, на който се учудваше светът.

Магнус Феликс Енодий, 486 г.

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.

Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната; от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.

Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгàри, англичаните - балгèйриън, французите - бюльгàр, немците - булгàрен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, - живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име - Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!", но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си „Зенд-Авеста”.

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?"; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини - и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.

Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.

Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхарва-веда", написана на санскрит през Х век преди Христа.

Нещо повече - индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?

Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година - през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет - Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.

В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба - „Страната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:

- Синове мои, свършват земните ми дни.

- Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. - Какво ще правим без тебе?

· Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат. - Баяне, я вземи оня наръч пръчки. - Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

· Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж - казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.

· Не мога - рекъл, - тате.

· Нека опитат и другите - казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

· Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел - една по една.

· Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му. - Една по една всеки може.

· Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?

· Тъй верно, разбрахме! — отвърнали в един глас петимата му синове.

· Какво разбрахте?

· Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

· По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.

· Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четиримата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

· Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.

· Аз поемам на север - казал Котраг.

· Аз на юг - казал Аспарух.

· Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.

· Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.

И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.

Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали, препускали... и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!

Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребърна България.

През Х век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била завладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще използвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ " („Историята на Джагфар") древни български хроники, написани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките - „Хон китабъ " („Книга за хуните") на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и маите са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:

- Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...

Алцек продължил на запад, стигнал до страната на франките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;

Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийския ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдьгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...

А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.

Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.

Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...

И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?” - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.

Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

Кое е по-добро?

Книга първа

668-700

ГЛАВА I

Белият конник

Хан Аспарух

Аспарух, Исперих или Испор - Белият конник, третият син на хан Кубрат, яздеше пред 10 000 въоръжени мъже на коне и гледаше опашатата звезда, която разсичаше небето като огнен меч и сякаш му сочеше пътя на юг.

Всеки мъж, който го следваше, водеше след себе си по два резервни бойни коня и по две жени, жените - по 5-10 деца, ордата от 150-200 000 души и мъкнещите се след тях стада от овце се спускаше като огромна прашна лавина надолу покрай Черно море.

Аспарух яздеше след звездата. Главата на това детище, носено в кошница 3 го